Преди много, много години в една далечна, далечна галактика … (така започва една приказка, която обичам)
Това е Светът на Диска. Той се носи из пространството на гърбовете на четири слона, стъпили върху черупката на Великата А’Туин — небесната костенурка … (така пък едни други приказки, които направо обожавам)
И за това реших да започна моята история по подобен начин (какво да се прави, не съм оригинален, ама поне си признавам от къде плагиатствам, хората са казали „признат грях – наполовина грях”, винаги съм се чудел ако го призная два пъти, напълно ли ще ми се опрости или пък не … а, не драги мои, пак се отнесох на някъде, а вие чакате за историята ми)
Някъде във всемирната вселена в самото й ъгълче по-точно се намираше една галактика, незнайно защо кръстена Млечен път, може би съществата от тази галактика си падаха по млякото или пък не го долюбваха до толкова, че го разсипваха по пътищата, не се знае и никой май не се чуди над този въпрос освен Аз от време на време, та в забутаната галактика имаше една съвсем малка системка или иначе казано Слънчевата система, явно съществата от системата се смятаха за толкова важни, че твърдяха, че тяхната звезда не е звезда, а се казва Слънце и че е няма друга такава звездичка, а тя си бе обикновено червено джудже, но нямаше как да се спори с тях за това, та си остана Слънце, там около Слънцето обикаляха цели осем планети, на третата от тях (Земя), тя бе синьо-зелена и прекрасна според своите обитатели, на тази китна планета в една още по-китна малка държавичка на име България в едно много мъничко провинциално градче преди четвърт век бях роден Аз, моя милост Камен Яков. Разказват че съм бил много красиво бебе, родил съм се с коса (това явно е рядко явление) била е гарваново черна, такава си й остана през последвалите години на моя растеж и помъдряване (за това второто не отговарям съвсем, май не ми се получи точно, както се очакваше). Растях палаво и непослушно дете, казват че за момчетата било нормално, значи до тук се покривам с нормалните индивиди и тук идва леката лудост, която дълго време не споделях с никой, от съвсем малък разбрах, че като се ядосам прекалено много причинявам неприятни ефекти на хората около мен само като го ги погледна с безумно зелените си очи, така например един мой съученик се давеше с червеи цяла седмица, след като ме обиди и аз ядосано му отвърнах „дано се задавиш с червей, дано”, друг път пък учителката ми се разболя от странно главоболие за цял месец, защото ми писа слаба оценка, напълно незаслужено, аз не бях виновен, че тя не може да ми задържи интереса и съм се разсеел и не съм я чул, че ми задава въпрос. Когато станах тинейджър и аз като всички на моята възраст започнах да забелязвам момичетата и те да ме привличат към себе си с някакъв магнетизъм, не че нямах успех с повечето момичета, които харесвах, но винаги историята се повтаряше, тя (момичето) казваше или правеше нещо, аз я проклинах и тя се обриваше, разболяваше или пък онемяваше за известно време, а аз се чувствах толкова виновен, че започвах да избягвам въпросната личност. Така си растях уж нормален, но не чак до там … майка ми някак разбра за тези ми способности, може би е вярно, че една майка винаги знае … но тя така се страхуваше от мен, че като станах на тринадесет вече не издържа и придума баща ми да ме пратят в интернат. Там не намерих приятели, гледах да стоя настрана от всички, не исках да им причинявам болка, когато се ядосам на някоя тяхна постъпка, точно поради тази причина тръгнах на какви ли не курсове по овладяване на гнева, дори всяка седмица ходих по два пъти на психотерапия, но някак си винаги имаше някой, който предизвиква яда ми и винаги следваше проклятие от моя страна, добре че по душа съм добър и нямам способността да проклевам за вечни времена и хората се оправяха след определен период от време. При навършване на пълнолетие от моя страна завърших и средното си образование с пълно отличие, но оценките ми бяха повече израз на страха на учителите от колкото реално оценяване на познанието ми по даден предмет. Завърнах се у дома щастлив да видя единствените хора, които смятах за близки, но … така става само в приказките, а моя живот не бе точно красива измислица, бързо осъзнах, че усмивките по лицата на родителите ми са израз на тяхното притеснение да не ме ядосат, а не бяха израз на тяхната обич. Всъщност осемнадесет години ми трябваха да осъзная, че никой никога не ме е обичал, винаги съм бил сам … Тръгнах по света уж да търся някой, който да сподели живота си с мен, но пак бях сам, отдавах се на мимолетни връзки, припечелвах от каквото дойде, никога не се свенях да подхвана каквато и да е работа, срещнах други странни същества, но никога не се спрях на едно място за достатъчно дълго за го нарека дом … През годините докато обикалях забелязах и друга странност, която ме обзе след двадесетата си година спрях да се променям, сега се чудя какво друго ще ми се случи в тоз живот и дали въобще тоз живот ще приключеше някога.
My heart's stories 