От часове пейзажа не се беше сменял, бяло, всичко бе бяло, потънало в белота. Ния дори не знаеше дали още кара по пътя или се отклонила от него. Снега бе затрупал всичко, дървета изглеждаха като големи преспи сняг или поне тя си мислеше, че са дървета, можеше да са всичко от купчини камъни, до малки къщички … важното в случая, че бе приела, че това са дървета и те са покрай пътя, така че караше големия черен джип точно в средата между големите преспи и се надяваше да стигне за там за където бе тръгна. Очите й се замъгляха от белотата и тя се успокояваше, че ей сега след има няма двадесет-тридесет минутки и ще стигне, но тази й надежда и успокоени доста се бе изтъркало, защото си го повтаряше на ум от повече от шест часа и все не стигаше. Наистина в главата й бе започнала да се заражда идеята да обърне колата и да поеме обратно за Ню Йорк. Кой луд я бе накарал да повярва, че да се премести в Аляска посред зима е добра идея … Ния избърса спонтанно потеклите сълзи с опакото на ръката си и се взря в „пътя” пред себе си, убедена че ще успее, нямаше начин да се предаде и да се върне обратно. Нямаше да понесе поредното „Казах ли ти?” на майка си. Странни животни бяха това родителите и прави бяха хората, като казваха, че цял живот не ти стига да си възпиташ добри родители. Ния се усмихна на мисълта, нейните специално дори не можеха да се нарекат родители, тя живееше с бавачки, прислужници и други такива индивиди от пет годишна, майка й вечно някъде в защита на каузите на „Грийнпийс”, а баща й пък обикаляше света, за да удвоява, утроява, учетворява богатството си. Главата й не побираше идеята, как въобще се бяха срещнали тия двамата, че бяха успели и дете да създадат, но ето че чудото бе станало преди осемнадесет години и макар че хората казват, че акъла ти идва когато ти се роди дете, тези двамата хич не бяха по мъдрели, сякаш това дете въобще не съществуваше . Единственото, което бяха променили в живота си, че вечер сядаха на компютъра и отделяха на Ния по половин час в скайп. За това и на момичето хич не й бе трудно да ги убеди, че няма значение дали живее в Ню Йорк или Аляска. Преди три месеца бе получила очаквана новина, че баба й (баба за чието съществуване дори не подозираше) й е завещала къщата си в Аляска. Ния спонтанно реши да потърси там корените, които й липсваха в луксозния апартамент на Парк Авеню в Манхатан. И ето я на белия път, въоръжена с два куфара топли дрехи, лаптоп, всички необходими документи за записване в месната гимназия, тя пътуваше към Уармтаун (топлия град – странно име за град насред Аляска), родния град на майка й, да търси корени, които можеше и отдавна да са изсъхнали, но надеждата, казват умирала последна ….
My heart's stories 